Пещера Съева дупка

Необикновени природни феномени са пещерите. В тях човек може да се почувства като в приказка или да изпита най-страшния си кошмар. България е осеяна с пещери, но само някои от тях са пригодени за посещения. Една от перлите сред българските пещери е Съева дупка. Тя не е най-голямата, не е най-дългата, не е на две или три нива, но е сред най-красивите и “музикални” пещери.

Пътят до нея е лесен. От София се тръгва по магистралата за Варна. Когато стигнете Ябланица, продължавате още малко до разклона за път Е83. Нагоре е Луковит, а надясно - Велико Търново. Завивате по него и само след 5 км е с. Брестница. Голяма кафява табела в центьра на селото ориентира, че пещерата е само на 4 км от тук.

Гидът ни пръв влиза в земните недра, а ние го следваме в дълга редица. Еко-пътеката, изградена от бетон, е тясна. От двете й страни се разсипват познатите сталагмити и сталактити, с дължина от няколко сантиметра, до метър и половина - два. Напластени на десетки слоеве от капките вода, те наподобяват разтапяща се топка сладолед, потекла по вафлената фунийка.

Първата ни спирка е пред голям сталактон, за образуването на който са били нужни вероятно няколко столетия. Това е невероятно творение, създадено като че ли не на нашата земя. И действително, ние сме в царство на Хадес, на долната земя, според всички легенди и тук нещата изглеждат различно.

Много по-различно е всичко, когато напуснем тунела и се озовем в една от най-големите пещерни зали в България. Общата й височина е 60 метра. В сърцето й се издига огромен сталактон, съставен от стотици по-малки, подобно на готическа катедрала, с многобройни украшения и орнаменти. Това е краят на пещерата, но нейното разглеждане едва сега започва. Защото за разлика от другите пещери, които са галериен тип /преминава се от зала в зала, след което човек се връща/, тук тунелът е съвсем къс и само след няколко минути попадате в главната зала. Пътеката се извива по снагата му, между множество сталагмити и сталактити. После се спуска от другата му страна, излизайки пак в залата, но в противоположния й край. Изкачвайки се по т. нар. кучешки зъб на тиранозавъра, стигаме до Органът. Гидът ни удря с метална пръчка по надиплената му повърхност и дори съставя мелодия. Подобни “музикални инструменти” има на още няколко места в Съевата дупка.

Спускаме се по тесните мокри и хлъзгави стъпала. Отдясно се простира дълга вкаменелост, подобна на завеса, а отляво - същински замръзнал водопад в карамелен цвят. Срещу нас пък е Радостта на Венера - огромен фалос, с всички прилежащи му атрибути, скрит в малка ниша.

Продължаваме надолу и поемаме по бетонната пътека, извиваща в дъга, обратно към зала Космос. Около нас са сталагмити и сталактони, които сякаш "кипят" на вълни, извиращи от вътрешността и разливащи се по повърхността. Стените се приближават, таванът се снишава и накрая се открива нисък сводест отвор, през който да излезем.

Отново в голямата зала нашият гид ни обръща внимание на онова, което се намира над главите ни - единствените по рода си в България хеликтити. Това са сталактити, израсли настрани, а не надолу, поради постоянното въздушно течение, което носи капките вода настрани. Тънките каменни иглички бяха пораснали наляво - гледка, която може да се види само на това място.

Обиколката завършва с разглеждането на една ниша вдясно и малко свободно време в централната зала. Помещението се осветява от светкавиците на десетки фотоапарати, запечатвайки величието на природата. Чудовищният сталактон в средата, ограден от прилежащите му сталактити и сталагмити, прилича на настръхнал звяр, отворил зъбатата си паст. При повече въображение можете да се почуствате герой от “Джурасик парк”.

Пещерата Съева дупка е един от 100-те Национални туристически обекта и след нейното възстановяване определено си заслужава да се види. А посещението й спокойно може да отнеме цял един ден и да ви зареди с невероятни емоции.